Пак съм в онези черни периоди, когато всичко е мъгла и не виждам смисъл в това, което правя. Не виждам пътя пред мен като верен, като истинския маршрут. Не че има как да знам кой е верният път, само че...понякога ми се ще просто да знам какво ме очаква зад ъгъла...Ще кажете -  така не е интересно..Знам, де, просто понякога несигурността в мен надделява и е хубаво някой просто да ти се усмихне и да каже, че всичко ще е наред...Да те излъже, ама хубаво, така че да повярваш.

Страх ли ви е от самотата? Не от самотата без приятели или близки, от хора около вас, такива хора не липсват по пътя. Аз питам за онзи страх, дето те вкопчва, впримчва и не те пуска...Страхът, че всичко ще свърши изведнъж, а пък ти имаш какво още да дадеш...не си се изчерпал..просто времето не ти е стигнало...да кажеш, да дадеш, да почувстваш...Да бъдеш себе си..без маски и изкуствени усмивки, без лицемерието да си друг, но само и само да се харесаш на другите...Страх, че никога повече няма да имаш шанс да си ти пак...

Съжалявам за черните мисли, ама понякога се появяват и изчезват...и после пак...
Дупка. Черна и дълбока. Но няма да ме погълне...надявам се и вас...

лека нощ